Vrlo Demokratsko (leka i humoristicna poezia)

In Bulgarian! Това е почти целия “Послепис”

Е, демокрацията е доста странен феномен, който е разглеждан от автора в други книги, но основните причини за нашите бъркотии се свеждат до: прекалено бързата и необмислена промяна, твърде младите ни и неопитни политици, тоталното отрицание на тоталитаризма, загубата на всичките ни предишни пазари, разхищението и обезценяването на натрупаните тоталитарни левчета, отсъствието на някакво единодействие или поне единомислие между различните партии, поддаване на заблудата за лесно забогатяване, заимстване само на отрицателното от Запада, и прочее и прочее. С една дума — в това, че ни беше /малко акъла/ за да намерим златната среда! Но диалектиката на развитието е такава, че средата ние, все едно, ще я намерим след време, само че дотогава ще залитаме към всяка от крайностите, така че, погледнато отдалечено във времето, да се създава /илюзия/ за среда!

Нашето виждане за демокрацията говори за много детинщини и еуфория, но за малко разум. Защото, поне на Запад, хората са на ясно, че демокрацията е една /лоша/ социална организация (и поради това непрекъснато я критикуват и се стремят да я подобрят), но тя е жива и динамична, и върши добра работа, когато /няма/ важни мобилизиращи народа цели. Както и да е, ако бяхме последователни в детинските си опростявания при разглеждането на демокрацията, би трябвало поне да си изберем някакви /недостижими/ идеали, защото човек не може без такива!

Демократичната уредба у нас се установи още към 1991 година, защото тя е въпрос само на законова база (е, минаха още няколко години докато се откажем да дерем очите от снимките на кандидатите), и оттам нататък увиснахме без идеали. Идеал може да бъде, например, идеята за равенството (защото хората, разбира се, /не са/ равни по възможности), или за свободата (защото тя е много относително понятие), или щастието (защото то е въпрос на равновесие между желания и възможности), или благоденствието на народа (защото човек винаги иска още нещо в повече), или социалната справедливост (защото нея все я няма в достатъчна степен), и прочее.

Демокрацията и изборите са просто една атрактивна /игра/ за народа и възможност за лесна смяна на едни началници с други, но хората губят много от това, че не могат да си играят като децата “на ужким”. Наивно е да се надяваме, че една игра ще ни реши жизнените проблеми, както е наивно да си мислим, че демокрацията е достоен идеал за един народ. Тя е само /среда/, в която расте всичко, т.е. и лошото, наред с доброто, и всеки народ трябва освен нея да има и някакви свои уникални въжделения, стремежи и желания, иначе той се губи като такъв, както и става сега при нас.

Та, по повод на идеалите ми се иска да завърша с едно мое старо стихотворение (писано, може би към 1977 г.), което спокойно може да се приложи и към демократичния ни идеал, а и към всеки друг.

ИДЕАЛИ

Светът е пълен с разни идеали,
като балони реят се в простора —
едни по-ярки, други избледняли —
към тях ръце протягате вий, хора.

/Недейте/! че балоните красиви
се ... пукат, от човека уловени,
от допира с душите ни трънливи,
с сърцата ни дълбоко замразени.

Помнете: идеалът ни привлича,
вълнува ни, но ... само отдалече,
а приближим ли се — в миг погрознява,
разпада се, не съществува вече!

Е, това може да е твърде минорен завършек за книгата, ала какво да се прави като такава е и нашата върла демокрация, налагана от върли дисиденти (които или вече не са у нас, или като седнаха на държавната софра и вече не дисиденствуват)? ...

Така, и ако на някого тази книга му се струва скъпа то чисто и просто да ме потърси по сайтовете, желателно като Христо Мирский, поне на 5 места ще може да ме чете безплатно.